Специална награда “За феноменологична чувствителност”

Жури:

проф. дфн Владимир Градев – председател

проф. д-р Кристина Япова

д-р Владимир Раденков

Наградата се връчва от името на Феноменологично ателие в памет на проф. Димитър Зашев (основател на Феноменологично ателие) и доц. Андрей Лешков (дългогодишен участник във Феноменологично ателие)

Примери за феноменологично кино:

Урок по феноменология

Виден човек е на смъртно легло. Жена му стои край постелята му. Лекар мери пулса на умиращия. В дъното на стаята се виждат още двама души: един журналист, който е служебно задължен да присъствува на агонията, и един художник, дошъл тук съвсем случайно. Съпруга, лекар, журналист и художник са свидетели на една и съща случка. Но тази случка – смъртта на един човек, се представя на всеки по различен начин. Толкова несходни са отделните начини, че едва ли имат нещо общо. Разликата между това, което представлява сцената за сломената от скръб жена, и това, което е за равнодушно наблюдаващия я художник, е толкова голяма, че би било по-точно да се каже: съпругата и художникът са свидетели на две съвършено различни случки.

Следователно една и съща реалност се раздробява на множество различни реалности, когато е наблюдавана от различни гледни точки. Възниква въпросът: коя от тези многобройни реалности е истинската, автентичната? Какъвто и отговор да дадем, той ще бъде произволен. Предпочитанието ни към една или друга реалност може да се основана само на прищявка. Всички те са равностойни, всяка една е истинската за съответната й гледна точка. Единственото, което можем да направим, е да класифицираме гледните точки и да изберем онази между тях, която практически изглежда най-правилна или най-естествена. Така ще стигнем до едно ако не абсолютно, то поне практическо и нормативно понятие за реалност.

Най-ясно ще разграничим гледните точки на четиримата свидетели на агонията, като измерим една от техните величини – емоционалното разстояние, което дели всеки един от случката.

При жената на умиращия разстоянието е толкова малко, че почти не съществува. Печалното събитие така измъчва сърцето й, заема толкова голямо място в нейното съзнание, че се слива със собствената й личност, или, казано другояче, жената е въвлечена в сцената, тя е нейна част. За да можем да видим нещо, за да го превърнем в обект за наблюдение, трябва да го отделим от нас, то трябва да престане да бъде част от нашето същество. И така жената не присъствува на сцената, а е в самата сцена;  не я наблюдава, а я преживява.

Лекарят се намира вече на по-голямо разстояние. При него става дума за един професионален случай. Той не реагира на събитието с онази безумна мъка и отчаяние, в които е потопено сърцето на нещастната жена. Но все пак професията му го кара да прояви сериозен интерес към това, което става; той носи известна отговорност и може би е изложено на риск доброто му име. Затова, макар и не с такава всеотдайност и сила, както жената, той също откликва на събитието, сцената го завладява, въвлича го в драматичния си живец, докосвайки ако не сърцето му, то професионалната страна на неговата личност. Лекарят също преживява тъжното събитие, макар и чувствата му да не са породени от емоционалния център, а от професионалната сфера на живота му.

Ако застанем сега на мястото на репортьора, ще забележим, че сме се отдалечили на огромно разстояние от тази мъчителна действителност. Разстоянието, което ни дели от събитието, е толкова голямо, че сме изгубили всякакъв емоционален контакт с него. Както и лекарят, така журналистът е тук във връзка с професионалните си задължения, а не по силата на естествен човешки подтик. Но докато професията на лекаря го задължава да вземе участие в събитието, работата на журналиста го кара, напротив, да не се намесва – той трябва само да гледа. За него събитието е просто една сцена, едно зрелище, което след това той ще трябва да опише по страниците на вестника. Той не се вълнува от това, което става в негово присъствие, емоционално е необвързан и стои извън събитието; не го преживява, а го наблюдава. Но все пак го наблюдава с мисълта, че после ще трябва да го разкаже на читателите си. Иска му се да ги увлече, да ги разчувства и ако е възможно, да ги накара да пролеят сълзи, сякаш за миг са се почувствали като роднини на умиращия. От училище помни следното предписание на Хораций: Ако искаш да ме разплачеш, първо трябва сам да изпиташ мъка.

Вслушвайки се в съвета на Хораций, журналистът се старае да симулира чувства, за да подхранва после с тях своите писания. И така, макар и да не преживява сцената, той “симулира”, че я преживява.

Последният свидетел на сцената – художникът, безразличен, се ограничава да примижва внимателно с очи. Онова, което става в негово присъствие, не го засяга; той се намира, както се казва, на стотици километри от събитието. Отношението му е чисто съзерцателно, при това трябва да се подчертае, че той не съзерцава сцената в нейната цялост: мъчителният й вътрешен смисъл остава извън неговото възприятие. Той улавя само външното, светлините и сенките, хроматичните стойности. При художника стигаме следователно до най-голямото разстояние и най-малкото емоционално участие.

Хосе Ортега-и-Гасет, Дехуманизация на изкуството